Превод на заглавието, побългарен: като се хване човек веднъж на хорото, играе го докрай

Замисляйки се колко пъти трудностите отказват хората от това, което вършат, реших да започна блога си, размишлявайки над това какво може да ни попречи да изпълним онова, което искаме.

Да започнем с пример. Решавам аз от София да се прибера вкъщи. По куп причини си навивам на пръста, че ще е с влак. Речено-сторено. Част първа - съставям план.

ПЛАН:

1. Крайна цел - вкъщи
2. Метод на пътуване - влак, 08:00, централна ЖП Гара София
3. Време:
3.1. Ставане в 5 и нещо за оправяне на багаж
3.2. Тръгване в 6 и 10 от квартала с цел хващане на трамвай до ЦГ (Ценгрална Гара)
3.3. Закупуване на билет в 7 и 20, ако трамвая дойде и стигне навреме
3.4. Ако влака дойде навреме, 7 и 30 качване в него за да си намеря места (обикновено е фрашкано)
3.5. 08:05 тръгване.
4. Такси от гарата до дома, веднага щом пристигна.

По плана има толкова много точки, които ме разколебават. 
"Как да стана в 5 бе" ми е първата мисъл. Но се сещам какво искам да постигна. И ставам в 5.
"Егати студа" - не коментирам качеството на топлината и движението в софийските трамваи рано сутринта, още беше тъмно. Но се сещам накъде отивам. И смирено чакам спирката.
Съобщението на гарата ме радва още повече "За сведения на посрещачите бързия влак от *** се движи по разписание и ще пристигне на втори челен коловоз в седем часа и тридесет и една минути" Ето. Нещо добро. Все пак си отивам у дома!

Количеството хора на гарата беше способно да изпълни зала "Христо Ботев" без проблеми. Както се досещах - 2/3 от хората бяха за влака. Подбутваха ме, псувахме се със слизащите. Но нищо - нали отивам вкъщи. Качих се. Седях три часа в една и съща поза, с нагла бабка вперила поглед в мен. И това изтърпях. И наглите два лева такси до нас от гарата изтърпях. Защото накрая всичко доби смисъл и ранното ставане, студ, бутаница (и бабката!) се изпариха от съзнанието ми още през първите пет-шест минутки.

Разбира се, моят пример няма много общо с реалността. Някои хора ще кажат - лигав си, оплакваш се. Е, ако се замислим, всеки би могъл да намери подобно нещо и в своето ежедневие. Дали ще бъде във връзката с някой любим човек, или пък нещо на работното място, или дори най-елементарна покупка в кварталния магазин - всички ние имаме някакви цели. Цели, които не бива да ни спират, колкото и гадни да са те. Колкото и размит да се вижда края на историята. (В някой от следващите си постове ще обяснявам защо не мисля, че историята има край..). В съзнанието ми най-накрая изникна цитата от Elizabethtown (хубав филм!) - "Those who risk - win". И за риска ще говоря, и за победите ще говоря. Т.е. ще пиша. Все едно, as long as someone reads it. Защото това е моят опит да дам насока на онези, които са загубили вяра в бъдещето и в себе си. За съжаление те стават все повече и повече, защото нека не се лъжем - хората и живота са кучки. Налага се със зъби, нокти и сълзи на очи да проправяме пътя си, ден след ден, година след година. Ако позволим на нещо да ни спре - тръгването напред става много, много трудно. Дори невъзможно. Което никак не е хубаво, защото всички ние сме хора с потенциал, който само чака да бъде разкрит и шлифован, вкаран в употреба в името на общото благо. И на личностното извисяване.

Толкова от мен по темата, ще се радвам на коментари, дори дискусия. Пък ако не.. здраве да е.

С пожеланията за хубаво време, топли дрешки и евтини сандвичи.

GT

Амбициозно човече.
Животът е по-сложен, отколкото си мислиш.
Един и двама може да се скатаят и да си правят плановете, но обществото няма да устои, ако всички го направят. Джунгла. Това ще стане.
Продължаването на човешкия род е много важно. Лъжи са това, че не е необходимо. Да, може би е изгодно да няма други нации, освен тези, които всяват такива мисли.
Не живееш в този свят.